Хайде къщичка от листа да си направим. Те аромата ти ще съхранят и във него неизбежно ще ме упоят. И ще се стопля аз като премръзнала калинка на лъча отчаян, почувствала частта от теб, която тъй пагубно раздаваш. Аз пък ще ти я открадна, без дори с очи да забележиш, че всъщност себе си крада от теб. Ще те открадна и във къщичката златна ще те отведа, за да не може някакво си там безвремие звездичката ми злостно да угаси. И ще стопля аз ръчички малки с топлина от вдън земя изскубана. А ръцете ми ще топлят теб.

Картина малко шумуляща, доста есенно звучаща – топъл дъжд по мене тихо се проля, а от тебе се уплаши – страшен бил човек без страх, сънуващ вятър и мечтаещ грях.  Но мене сякаш ме хареса- сякаш срамежливо по бузката ме близна, за да мога жадно да попия таз коварна негова сълза. Стори го за малко и почти без звук, но листата ехото на капката поеха и на безкрайни тласъци в света обширен тъй както гонеща вълна във края на нещата се разбиха. Но по тез листа на никому ненужни, сякаш като женски силует остана пътят до смъртта и, горката капка се превърна в мед. А фигурата беше някак точно като за мечта измайсторена – тръгваща от мен и стигаща до там, до цветната леха на избуялите ти мисли. Дали и те увяхват, за да съхранят на нечии път страстта или все зелени ще стоят нещата, уж крещейкида внимавам, а сами не знаещи къде да паднат. Дали ще им дадеш и те да пожълтет, за да може някой друг камина в тях да вижда. Вярно, ще загубиш чистотата, измамна ,колкото измамна бих била и аз самата. И свежата усмивка на тревата, но какво е то усмивка без на спомена вкуса, тръпнещ във устата. Позволи ми от росата и аз да пожълтея, да повяхвам всеки ден отново и отново. Така не играчка за децата, а пухена завивка на земята ще направя. А може някой да ме види- някое кокиченце зелено или пък нарцис със поглед нечовешки, но простимо ненагледен и наперен ,и надменен. И ще видят мен, а те така не могат. Все такива ще останат- малко недоспали и сутринта си вчерашна на утрето продали. А вечерите- те са само за смелчаци, понесли се по потока на живота, но не полу-, а цялостно потъващо –потънали.

Хайде къщичка от листа да си анправим. И там ръцете ти ще стопля, поне и аз докато не повяхна. Ала не за кухненски хербарии, а за нечии подранил следобед ще послужим. Защото той цвета без нищо все е нищо – важното е навреме да си позволиш да паднеш.